Атанасовден - "Среди зима" - легенди и вярвания

Атанасовден 18.01., св. Атанасий Велики

"Иди си зимо, идвай лято!"
Честит имен ден на Атанас (от гр. атанатос-безсмъртен), Атанаска, Наско, Живко, Траян, Траяна

Празнична трапеза: пиле, пиле с ориз, пита с мед

Този ден християнската православна църква посвещава на св. Атанасий Велики, роден през 295 г. На 23-годишна възраст той е ръкоположен за дякон и участва в Никейския Вселенски събор. Пет години след това Атанасий придобива епископски сан. Като архиепископ на гр. Александрия той се включва активно в борбата срещу арианската ерес в християнството. Умира на 2 май 373 г.

В народните вярвания св. Атанас е представен като властелин на снеговете и ледовете. Облечен с копринена риза, той отива в планината на своя бял кон и се провиква: "Иди си, зимо, идвай, лято!". Затова и празникът е известен и като Среди зима.

Атанасовден се почита, както и Антоновден, като патронен празник от ковачи, железари, ножари и налбанти и като празник на побратимяването.
Друго народно предание свидетелства за това, че св. Андон и св. Атанас са господари на чумата и на други тежки епидемични заболявания ( и не е случайно, защото това е времето на разпросдтранение на вирусни инфекции и грип).

За омилостивяване на болестта се пекат питки, които се надупчват с вилица, за да не се "надупчат" децата от шарка. На Атанасовден се заколва пиле или кокошка, което се приготвя с ориз и се раздава на съседи и близки против болести. Спазват се строго забраните да не се вари боб, леща, царевица, за да не боледуват децата от шарка.
Не се шие и плете, защото ако човек се убоде, няма да зарасне леко.

Поверия
Българите наричат зимния Атанасовден €сред зима", тъй като народното поверие гласи, че след празника зимата си отива, защото св. Атанас се качвал на своя бял кон, обличал бяла копринена риза и се провиквал от Балкана: €Иди си зимо, идвай лято!"
Ето защо в някои селища на Западна България в ранно утро на Атанасовден хората излизат по високите могили да посрещнат слънчевия изгрев и настъпващата пролет. В района на град Етрополе те палят огньове и ги прескачат за здраве. На връщане жените и децата берат кокичета и кукуряк и се кичат с тях за благополучие и дълголетие (кокичета по дворовете в София могат да се берат още на 10 януари).
В знак на затоплящото се време мъжете в Плевенско се залавят на хоро съблечени по ризи. А в Самоковско вярват, че в деня на своя празник €свети Атанас забожда главата си в земята", като по този начин я затопля.

Една красива легенда
Общоразпространената българска легенда представя двамата братя близнаци Андон и Атанас като братя-ковачи. Преди много години, когато ковашките клещи още не били изобретени, братята работели в ковачницата си. Желязото прегаряло в пещта и тогава св. Атанас бръкнал и го хванал с голи ръце. Но после погледнал към кучето, което лаяло със свити отпред лапички и мигом бил осенен от идеята да измайстори клещите по подобие на кучешките крачета. От тогава и останал обичаят, двамата светци да се тачат като покровители на ковашкия занаят.
В техните дни ковашките еснафи жертват овни или бикове в чест на своите патрони и организират тържествени големи трапези.
Във връзката Антоновден-Атанасовден се долавя християнизираният, но древен близначен мит. В народните схващания братята са представени като покровители и защитници на налбантите и железарите: оттук св. Атанас е патрон на ковашкия еснаф, а и на побратимяването. Вероятно в основата са залегнали езически представи за небесните ковачи-богове. Не случайно точно тези светци "затоплят земята" и "я обръщат към лято".

Зимният Атанасовден има и свой летен антипод €" свети Атанас летни (5 юли).

Атанасовден – "Среди зима"
"До средзима ни глад, ни студ има" – според стара българска поговорка. А "средзима" е на Атанасовден, 18 януари, по традиционния народен календар. Какви са народните вярвания за празника на Св. Атанас?

Навремето смятали Атанасовден за средата на зимата. Но до тогава зимата сякаш едва е започнала. Студовете все още не са сковали земята, а запасите от дърва за отопление и храна за хората и животните все още са достатъчни. Щом превали "среди зима", обаче, селяните започвали да преглеждат колко зимнина им е останала и ще стигне ли до пролетта. Защото "Ако зимата с уста не те ухапе, с опашката ще те шибне". Тази поговорка предупреждава, че ако началото на зимата е било по-меко, предстои по-мразовит и труден завършек на белия сезон. За селяните зимата е "мъртъв" сезон, макар и изпълнен с много празници. Освен поредицата Коледно-Новогодишни празници, зимата навремето е била и сезонът на сватбите. Но въпреки веселията и свободното време, земеделците чакали с нетърпение да си отидат студът и снегът. Защото зиме дори у дома, край огнището в селската къща "отпред пече, а отзад сече" – т.е. дори да се грее на огъня, човек усеща с гърба си студа отвън. Затова българинът казва "Огънят зиме е по-сладък и от меда". А наложи ли се да излезе по двора или из селото, българинът гледал не коя дреха е по-хубава, а коя е по-топла. Някога зимата била по-снеговита и ледовита отколкото днес. Но всеки земеделец се радвал, когато сняг затрупа къщите и полето. Защото е научил, че снежната зима предвещава плодородна година. А добрата реколта ще донесе и благополучието на всички открай време.

Според народното вярване, Св. Атанас е господар на зимните вихрушки, снегове и студовете. Но той има власт и над зимното слънце. И тези негови "владения" определят зимното време. То е "като малко дете", според народната поговорка: ту плаче, ту се смее, сега вали, сега слънце грее. А в една сватбена народна песен дори се разказва "Два снега валят, /две слънца греят/ два снега топят/ две реки текат" – това е поетичен образ за двамата младоженци. Сравняването им със сняг и зима е истинска рядкост в българския фолклор. В народните песни трудно ще откриете зимни сюжети и образи. И те често са предвестие за настъпващата пролет и за очаквано лято. Така в пролетните песни са споменати дебелите преспи като зимно покривало за вечно зеления здравец. Или пък в обредна песен за пролетния празник Сирни Заговезни се разказва как зимни ветрове бият по три планини и топят снега от обширните пасища. Месеците януари и февруари са били наричани някога Сечко – Голям и Малък, защото зимният студ сякаш "сече" лицата. "Дърво и камък се пукат от студ" – е традиционният български израз за голям студ. Но друга народна сентенция успокоява, че вече се вижда краят на зимата: "Сечи, Сечко, не сечи, пак на лято миришеш". А в песен се пее "сега е зиме – завет трябва/ лете иде – сянка трябва". С това предчувствие за лятото е свързано и основното народно поверие за Атанасовден – 18 януари. Тогава Св. Атанас съблича дебелия си кожух и облича тънка копринена риза. После се изкачва в планината и се провиква: "Иди си зимо, да дойде лятото". Щом го чуят, зимата се приготвя да си върви, а лятото се готви да дойде отново при хората. Затова има и поговорка "Атанас дойде, лятото дойде", макар да е още "среди зима".

Народното вярване е, че Св. Атанас е брат на Св. Антон, чийто празник Антоновден е на 17 януари. Двамата братя-светци, според поверието, били ковачи. Затова техните дни се чествали като празник на еснафа на ковачите, ножарите и налбантите. Ала друго поверие добавя, че двамата светци имали власт и над болестите. В Пиринския край вярвали, че на Антоновден всички болести се събират заедно, а на Атанасовден тръгват сред хората. А за да умилостивят и болестите, и техните повелители-светци, някога селяните приготвяли специални обредни хлябове. Намазвали хлябовете с мед и ги раздавали на съседи и роднини. Покрай този обичай в някои райони наричат иносказателно двата празника "сладки и медени". А в други села за Атанасовден приготвяли погача, върху която жените рисували знаците на богата реколта и благоденствие в дома и стопанството през идния нов земеделски сезон.

От Атанасовден зимата си тръгва

Атанас бил един от шестимата братя-юнаци, които си поделили небето и земята в началото на света. На Атанас се паднало да е победител на зимните студове и снегове. Такава е древната и първи